По настояване на Иван Бакалов това писмо ще е за наркотиците. Или по-скоро за това, което аз знам за тях.

Винаги съм била любопитна към нещата, които са в състояние да променят действителността. А това са книгите, филмите, театъра - изкуството накратко. Те дават възможност да напуснеш пределите на главата си, където често си по-заключен отколкото в затвор, и да посетиш други места и души. В известен смисъл наркотиците имат подобна способност. Не съм експериментирала с ЛСД само от страх от така или иначе изключително богатата ми фантазия. Ще разкажа защо.

Един от първите пъти, когато пуших трева, въпреки молбите на приятеля, с който го правих, да внимавам, много лошо се отгърмях. Тревата беше много силна и поради липса на лула, я пушихме със саморъчно направена такава от алуминиево фолио. Не беше като да пушиш козче. От устата ми излизаше дим като от паст на дракон. Е, съжалих дълбоко, че не го послушах. След като си тръгна и останах сама, бях посетена от най-странните и кошмарни чудовища, които бях виждала. Спомням си как потъвах и изплувах от състоянието на ужас, в което се намирах, и в кратките моменти когато чудовищата си отиваха, звънях на приятеля ми да го псувам какво ми е направил. А той само повтаряше, че ме е предупредил.

Наблюдавайки чудовищата по време на потъванията, си казах, че няма начин Йеронимус Бош да не е бил на нещо докато е рисувал Ада от «Градината на земните удоволствия«. Бях изумена, че моите бяха едно към едно като неговите. Демони, триглави змейове, някакви птеродактили, въобще ужас. Този трип постигнат само с трева ясно ми показа, че не бива и да помислям за ЛСД.

Лос Анджелис е един от дръг центровете на света. Познавам много малко хора, които не пушат трева и те са предимно българи от по-старото поколение, които смятат алкохола за по-безобиден, както смятат и всеки пафкащ за наркоман. Което, разбира се, не е вярно. Но тук няма да се впускам в паралели между двете. Знам само, че съм видяла много разбити съдби, семейства, както и хора, които са си отишли преждевременно от този свят заради алкохола. Не познавам никой, който да е умрял от трева, нито пък да се е провалил в живота. И тук трябва да подчертая, че това се отнася само за тревата. Всичко останало е с по-голяма или по-малка степен на опасност да се самоунищожиш. При билката най-страшното е, че можеш да станеш огромен мързел и да надебелееш. Когато пуша, всичко ми е толкова вкусно, че мога да изям света.

Тук никога не ми се е налагало да си я купувам. Винаги около мен има добре снабдени хора. Не че няма откъде. Напротив. Това е най-лесното нещо. Всичко може да ти бъде доставено до половин час, след като си се обадил. Ще разкажа за българския принос в сферата на дръг обслужването. В средата на 90-те имаше една малка, но яка групичка от българи дилъри. Всичките бяха общо взето свестни пичове. Нямаха нищо общо с мутрите, защото тук няма мутри. Има яко пушещ и шмъркащ entertainment business. Повечето от нашите момчета бяха женени и с деца. Доколкото знам, почти всичките с грам мозък в главата понаправиха малко пари и се прибраха в България с желанието никога повече да не се занимават с този бизнес. Дано да са успели. Разбира се, имаше и една звезда сред тях. Не слагам «звезда» в кавички, защото Тони (сменям името му за да не ми се сърди, ако не е в затвора и прочете този текст), беше изключителен пич. Напомняше ми на героя на Белмондо от “До последен дъх”. Беше секси, слънчев, умен и със страхотно чувство за хумор. Само пафкаше и много спортуваше, но имаше звезден набор клиенти за бяло (б. р. - кокаин на жаргон). Винаги движеше с брата на Шарън Стоун, който беше лузър, явно живеещ от блясъка на сестра си, без да го превръща в нищо друго, освен в бял прах в малки пластмасови пликчета.

Момичетата се лепяха по Тонката. Винаги беше с някоя нова, руса и много влюбена в него. Освен че беше сладък, беше започнал да става и неразумен, и сменяше Шеви Събърбани с Поршета - крайно неразумно поведение на дръг дилър в Америка. Ходеше облечен, разбира се, в дежурното долнище на “Адидас” и бели фанелки. Не носеше злато, само сребро и то много рокендрол изглеждащо. Физически приличаше малко на Антъни Кидис от Ред Хот Чили Пепърс. Беше зодия Лъв и с него беше винаги купон, докато в Ел Ей не се появи един мой стар познат от България, бивш баскетболист. Живеехме на една улица, беше изключително добре възпитано момче от центъра на София. Бях изненадана от намерението му да остане тук да живее. Веднага се сдушиха с Тонката и станаха неразделни. Междувременно някой ми каза, че софийския ми познат е трябвало да бяга от България на пожар заради развален общ бизнес с мутрите.

И така двамата джиткаха из Ел Ей, докато един ден арестуваха Тони. Беше успял да изхвърли от прозореца на апартамента си всичката дрога, но това не му беше помогнало. От там за него всичко тръгна надолу. Мисля, че за да се спаси, моя познат беше сътрудничил на властите. Партньорите на Тонката също го предадоха и без един цент в джоба той беше успял да се измъкне нелегално през мексиканската граница. От Мексико беше заминал за Лондон, избягвайки по този начин затвора. Там изглежда на нов терен по стар модел пак беше успял да живее “до последен дъх”, докато май отново го бяха гепили. Около този случай нещата се затегнаха около българската групичка. Кой кого топеше не знам, но знам, че някои от тях успяха да се измъкнат невредими и с пари, и са в България. Надявам се, че вече са почтени бизнесмени.

Имах един приятел руснак Сашата. Беше някакъв всерусийски бивш шампион по плуване, живеещ като адвокат или стокброкер. Не че беше такъв. Като повечето руснаци правеше далавери с осигуровки на коли. Между другото руската мафия тук е много силна. Та този тип веднъж ме заведе на едно много тъжно място. Беше обещал да закара майката на негов приятел някъде. Къщата на приятеля му се намираше в San Fernando Valley, място известно с високите си температури, гъстата концентрация на порно бизнес и местонахождението на студията Уорнър Бръдърс и Дисни. Може да се каже, че Мики Маус прави бизнес врата до врата с Джена Джеймисън (б. р. - порнозвезда).

Озовах се в къщата на руско семейство с папочка дръг дилър. Беше ужасно. Мама и татко бяха яко на черешата, почти не се говореше с думи, а само със знаци и то съвсем малко. Останах с впечатление, че има възможност отвсякъде да сме следени. Толкова бяха нашмъркани, че не можеха да стоят мирно и секунда. Непрекъснато ставаха, сядаха, тропаха с крака, абе, докато си го спомням и го описвам, ме хващат нервите. И на всичкото отгоре около тях се мотаеше детенцето им, на което никой не обръщаше грам внимание - нежно момиченце на около 7 годинки, което изглеждаше бледо, тъжно и абсолютно загубено в тази мрачна къща, потънала в руски скъпоценности, с огромен роял в средата. От някъде излезе въпросната баба, за която уж бяхме дошли. Качи се с нас в огромния черен Мерцедес на моя приятел и тръгнахме в пълно мълчание по огромните Лос Анджелиски фрийуеи.
Свободен път - това е буквалния превод на “фрийуей”. Беше нощ, немското чудовище гълташе всичко по пътя си, до мен седеше един всъщност тотално непознат рус мъж с изсечена леко азиатска физиономия, а на задната седалка безмълвно седеше бабата. От време на време поглеждах назад и това което виждах беше разбиващо. Тя беше типична наша баба, малка отрудена женица, преживяла Втората световна война. Минала през глад, труд и ужас. Минала през безмилостния съветски комунизъм. През несекващото желание да види децата си обучени и щастливи. Във всеки случай по-щастливи от нея. Свободни и богати. Беше заспивала с мечти за прекрасния им живот в Америка. Сънувала как гледа внуци в описаната в телефонните разговори прекрасна къща с басейн. Представяте ли си, беше казвала на съседките, ние живеем в комуналка, а моя Володя има къща с басейн! И скоро заминавам при него да гледам внучката! Съседките клатили глава в почуда без да смеят да попитат как така Володя толкова бързо е забогатял. А нашата баба, като че ли знаела неизказания въпрос, който тайно я притеснявал, но гледала да не мисли за него, и все бързала да отговори, без някой да я пита, Моят Володя е толкова умен, прави бизнес, бизнесмен е той!. И си стягала багажа за да стигне до Лос Анджелис. Да стигне до тази къща, потънала в параноя и бял прах. Да стигне до този огромен черен Мерцедес, в който да седи с някакви тотално непознати хора и да се вози по “фрийуея”. Свободния път. Скъса ми се сърцето за разбитите й надежди. За разбития финал на живота й. За всичките й горчиво унищожени мечти.

Надявам се, че никоя майка на внезапно много забогатели синове не чете тези редове. Защото, ако ги чете, мога само да съчувствам на безпомощността й и не мога да й предложа никаква утеха. Дали го шмъркаш или продаваш, кокаинът е зло. Влиза в теб като най-любимия ти приятел купонджия, ласкае те, повтаря ти колко си велик, колко си добре, колко си умен, колко си силен, непобедим, върха, номер едно. Когато си отиде, го искаш пак и пак и пак. И ако много си се свързал с него, без него се чувстваш отчаян, съсипан, никой. По-никой от всякога. И понякога просто не искаш да си жив. Ако успееш да го откъснеш от живота си, понякога те посещава в сънищата ти като болезнено приятен гост. Винаги захилен, винаги красноречив, винаги с мисълта на сто. Но мега опасен. Общоизвестна истина е, че Оливър Стоун е як кокаиноман. Как го прави, не знам. Как сърцето му е здраво, как не е превъртял, как работи филм след филм и вече е на почтена възраст, не ми е ясно.

Всеки родител трябва да е особено обезпокоен, ако детето му е физически здраво, но е много отслабнало. Кокаинът е страхотна диета. Загубваш апетит, а енергията ти е за милиони.

Екстази прави същото, но с повече любов. Била съм на партита спонсорирани от фирма за вода. Представям си, ако тази злощастна руска баба беше попаднала на такова парти. Щеше да е очарована от всичките прекрасни деца, които нищо не пият, само водичка, а толкова се обичат. Такива весели и енергични младежи, Боже, Боже….

Темата е огромна. Вероятно мога да напиша труд по нея, но ще оставя някои неща за бъдещата ми автобиография. Междувременно ще се разтоварвам с по някоя лула на мира, за която мога да гарантирам, че няма да подтикне никого към нищо лошо. Само мир и повече душа за това, което ни заобикаля. Което не означава, че малките трябва да се забравят в нея. Никога не бива да ти действа на задълженията. На чувството за отговорност. Може да бъде изключителен духовен водач, но не често и не завинаги. Почивките от нея са необходими за да знаеш, че можеш без нея. И когато пушиш, леко с алкохола. Няма нужда. За какво ти е агресията, когато имаш цялата мъдрост на вселената в няколко дръпвания? Винаги се грижи за тялото си. То не е щастливо от алкохола и цигарите. Те не ти дават нищо. Само гадно чувство на сутринта и някакво временно усещане за сигурност. Знаеш колко не е истина тази сигурност, нали? И за какво трябва да те боли глава, да драйфаш, да говориш глупости, за които после да съжаляваш? Учи, чети, спортувай, отнасяй се с обич към света и той ще те обича. Знам колко трудно изглежда понякога, била съм там и затова споделям всичко това с теб. Имаш един живот и един път. Направи най-доброто, на което си способен. Действителността понякога е супер гадна. Но това не е най-важното. Най-важното е, че е гадна само понякога. И това не бива никога да се забравя.
Още за дрогата в e-vestnik

Да отгледаш марихуана вкъщи

20 български мита за наркотиците

Трева и бонбони за довечера